Прочетох „Момичето от Дания“ на
Дейвид Еберсхоф за един ден. Естествено, вече чух за филма, но след книгата не
съм сигурна, че искам да го гледам. Описаното, дори и базирано на истински
човешки съдби, е толкова влудяващо и немислимо, че се страхувам да не остана
разочарована от кино версията.
Въпреки че книгата като цяло е
много визуална, почти „кинематографична“ – и това е най-големият й минус според
мен. Някак ми липсваха по-задълбочените и тежки текстове, които биха
съответствали на такава дълбока и драматична история. Или може би бях твърде
изненадана да открия съответстващите на описваното емоции, но в кратки
изречения и пряка реч. Не съм чела от много време толкова въздействащи и
същевременно с това простички пряка реч и предадени от 1 лице, единствено число
мисли. Може би защото историята всъщност не е сложна, само е първата, известна
на света.
Датският художник Айнар Венегер е
първият мъж, подложил се на серия от операции за смяна на пола през немислимата
1930 г. И успява да поживее около 1 година в тялото на най-накрая появилата се
Лили Елбе. В пътя от затънтеното датско село до клиниката в Дрезден го
придружават съпругата му – калифорнийска художничка, и няколко близки приятели,
които, поне според романа, приемат потъването на Айнар в образа на Лили като нещо,
което всички са очаквали. Всъщност даже на моменти звучи прекалено спокойна
реакцията на близките мъже в живота на Айнар, които му помагат да заживее като
Лили.
Няма да се спирам на темата за
различната сексуалност, въпреки че както книгата, така и историята зад нея
дават много храна за размисъл в тази посока. Ще отбележа само, че съм щастлива
да живея във време на поне приблизителна свобода на чувствата и
себевъзприемането. Потресаващи са описанията на постепено стопяващия се
физически Айнар, който не може да се пребори, да избере формата, в която да
остане, която да му дава комфорт и поне донякъде да е обществено приемлива. И той
боледува, тъй като Лили иска да излезе наяве, но няма право.
Най-въздействащият елемент в
книгата, поне според мен, е начинът, по който главните герои Айнар и съпругата
му Грета говорят за Лили – като човек, който току-що е излязъл от стаята, но ще
се върне, поради което заслужава уважение и зачитане на чувствата и желанията. В
началото Лили и Айнар са двете страни на една и съща монета, които се
различават основно по аромата – тя ухае на мляко и мента, а той на мъж. С всяка
следваща страница обаче те копнеят да се разделят, за да има справедливост за
човека, който се е родил в неподходящо тяло, за сметка на този, който не знае
кой е.
Като психологическа драма,
поставена на авангардна театрална сцена, звучат споровете на Грета и Айнар дали
Лили ще позира на Грета или днес няма желание да се появява. И постепеното
поглъщане на Айнар и загубването му в Лили – тя дори има различни спомени, при
все, че делят едно тяло.
Много характерен
елемент е творчеството като форма на психологическа сублимация – Айнар спира да
рисува, когато от него излиза и се разгръща Лили. Докато Грета, губеща съпруга
си, започва да рисува новата му форма. Много може да се анализира по темата кой
какво изразява чрез творчеството. И това може да послужи като повод за всеки,
творящ под някаква форма, да си зададе въпроса какво сублимира. Защото най-голямото
предизвикателство е да твориш, докато си щастлив и в хармония със себе си,
докато се чувстваш удобно в собствената си кожа. Докато си момичето или
момчето, което искаш да бъдеш и това ти доставя удоволствие. Независимо дали си
от Дания или от Долна Митрополия.