Skip to main content

Кривата на щастието

2014
Иво Иванов
Вероятно сте чули/чели за тази книга, особено ако по принцип следите книжните блогове и сайтове. Предизвика фурор с представянето си, а за протокола – в книжарниците в момента е новият тираж. Което ще рече, че първият се изкупи, което пък рядко се случва с българските книги.
Аз бях на представянето, прочетох я почти цялата, а причината да не съм я дочела още не е, че не ми харесва. Просто това е сборник със статии на Иво Иванов, публикувани в различни он- и офлайн медии през последните години. А съм забелязала, че кратките форми, особено „еднотипни“ като звучене, не се четат на екс.
Но да се хвана за определението „еднотипни“. То има негативен нюанс, а случаят изобщо не е такъв. „Кривата на щастието“ е една от най-приятните книги, която съм чела в последно време. Тя представя позитивен и градивен поглед към живота, вселената и всичко останало. „За спорта, Вселената и всичко останало...“ е нейното подзаглавие, но човек не бива да се подлъгва, че това е спортно четиво.
Благодарение на тази книга осъзнах, че спортът е просто различен начин на битуване, на живеене и на градене на щастие и кариера. Привичната ми снизходителност към всички спортисти започна драстично да спада. Също така поспадна и типичната за мен ироничност към всички „позитивни“ четива. Защото по същество тази книга е именно това – показно как да се живее вдъхновено, пълноценно и с надежда.
До скоро това би ми докарало минимум обрив. Е, Иво Иванов успя да накара реалист, песимист и циник като мен да плаче на баскетболни разкази и да се вдъхновява от истински истории за индиански племена и спортни състезатели.
Вече не помня на колко души подарих „Кривата на щастието“, но съм убедена, че това е бил добър подарък. Не, в нея няма съвети за живота, но има позитивни примери; няма притчи, защото всекидневието може да се разглежда като такава, всичко е въпрос на ракурс; всъщност няма и много усмивки, но статиите ти показват, че ако е имало на какво да се усмихваш, значи не си извървял пътя досега съвсем напразно.

Радвам се, че бях сред онези няколкостотин души, които присъстваха на представянето в „Хеликон“-Витоша – то бяха емоции, сълзи, смях и аплодисменти като за звезда. И определено, в стилистиката на автора, искам да му дам една голяма прегръдка, защото я заслужава. 

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно